към останалия свят
поглеждам в огледалото
лицето си с безжизнен цвят
потръпвам, свивам устни във погнуса
подготвям се за ден пореден
в тоя цирк, озаглавен „живот”
смръквам от амфета, на бюрото нареден
щипе доста, захвърлям прашния хобот
струйка кръв протича от носа ми
изсъсквам злобно неприлични думи,
но все пак почвам да обличам
опаковката на деня,;по нея –
капките кръв
удрят тъканта като куршуми.
пореден ден, поредното блъфиране
обмислям в рейса миризлив;
става ми тежко от това планиране,
набързо хапвам половинка рив.
бабички прокажени гледат ме потресено
все тая, хвърлям им погледа си празен
почвам да си драскам нещо, унесено
но внезапен женски глас омразен
пропуква тишината ми блажена.
видна кифла тръшва се до мен
и почва да ме тормози
с плиткоумни разсъждения,
а рейсът вози, вози...
дори не слушах тази лауреатка
а си мислех
как ли ще изглежда ножа ми,
забит в(ъв) кожата ѝ, с тен и гладка...
изгубена във тези размишления,
чувам съскането на вратите
пред последната спирка.
слизам бързо и ходя през стадото плебейски поведения.
мудно към метрото крача,
пресмятам си за днеска блъфа.
чудя се защо ли не умея аз да плача,
да изкарам поне някаква емоция,
няма ли как да си закупя просто
облекчение от магазина на промоция??
в метрото заобиколена съм от хора,
но се чувствам сам-самичка;
край мене изроди и тъпи изражения-
дощява ми се да избягам, да живея в някоя горичка..
отново блянът се разпада,
„СТАНЦИЯ – СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ”
- крещи метрото
стоически се вдигам и потеглям
към хора, от които никой (уви) не ми допада.
първо спирам се в(ъв) двора за кафенце и цигара
понеделник е и дворът е пълен
с колеги, излъчващи уикендната си поквара.
блажена комбинация, да, ала,
естествено
някой ме познава и решава да комуникираме
и разваля петминутното блаженство
най-тържествено.
изричам думи свързани,
но изглежда има елемент на неразбиране.
разчитам го по погледа срещу ми,
излъчващ вид на пораженство;
какво ли толкоз казах, дори не ползвах непристойни думи??
„имам малко работа”, се извинявам
напипвам материала в джоба си
и докат’ лицето се обърне,
към кенефите се изпарявам.
редвам злобна магистралка
тупвам, просълзявам се
и чувствам се една идея по-малко жалка.
излизам от кабинката,
пред асансьора със любимите колеги появявам се.
леко сбърчвам нос, дочула разговорите
травестити, някакви сериали...
иде ми да ги разстрелям.
но нека си живеят в бледите сценарии.
--- - - -- - - --- -- - -
/??/09/"17
